Съветска секретна база край Боровец ?

                         TOP SECRET

Разказ на съветски капитан служил година и половина в секретната база

В един топъл септемврийски ден на 1996 г. сутрешният телевизионен преглед на печата ме накара да скоча, трескаво да се облека и да хукна към станцията на метрото "Чертаново", за да успея да си купя "Комсомолска правда". Това бе вестникът, който най-бързо се разпродаваше, а в онзи ден той обявяваше сензационна новина: "Ядрен удар по Запада СССР е могъл да нанесе от София". Под такова заглавие на цяла първа страница "Комсомолката", както галено я наричаха руснаците, публикуваше "сензационни разкрития на бивш капитан от Съветската армия, служил в свръхсекретна база до българската столица" - такова пък бе подзаглавието на публикацията на Елена Ардабацка. 

   Захвърлих купа с вестници на задната седалка на ладата и с треперещи ръце разгърнах "Комсомолката". И ето какво прочетох: 

"В това градче първата дума на малчуганите бе "пупи". Което означаваше спътник. Ако мама говореше за спътник, малчуганите не трябваше да излизат. Възрастните - също. Че току-виж внезапно би могъл да ги фотографира американски космически шпионин! Всеки ден войник пишеше на входовете на специално табло в кои часове трябва да се стои вкъщи. Така във вечен страх живеело населението на три военни градчета, създадени от Съветския съюз на територията на България, за обслужване на (съветски) ядрени бойни глави. Те били предназначени за унищожението - по сигнал от Центъра - на Турция и Гърция. Едва през 1988 г. Тодор Живков и Михаил Горбачов не продължиха 30-годишния договор за дружба и сътрудничество. Но и досега никой не е разсеял мита, наречен "Балканите - безядрена зона".

Това пишеше още в началото Елена Ардабацка, която съобщаваше още, че репортер на вестника се е срещнал в един град недалеч от Москва с капитан в оставка, прослужил година и половина в "свръхсекретна кота" и пожелал да остане анонимен.
Капитанът споделил: "Територията на градчето бе мъничка, примерно 200 на 200 метра. Обкръжена от тройна бодлива тел. Плюс пръстен от дървета, а там, където ги нямаше - маскировъчна мрежа. Денонощно външната охрана се осигуряваше от български военни, вътре - от наши постове. При което на българите забраняваха да разговарят с нас. Намирахме се в подножието на планина, от другата страна на която е известният международен ски-курорт Боровец. Но към него прозорците на градчето бяха затъмнени с черен плат. Забранено ни беше да излизаме на балконите на триетажните сгради: неочаквано някой би могъл да ни види от планината! Задължаваха жените да ходят из градчето само в сини работнически престилки. А офицерите, прапоршчиците, войниците, всички бяха в униформите на Българската народна армия. Офицерите бяха 30, войниците -100. В подземното хранилище бяха складирани около 70 ядрени бойни глави. Редом имаше голяма автобаза за спешна доставка на боеглави за ракетите. Наземното градче се състоеше от четири триетажни блока, всеки с 12 апартамента, войнишка казарма, столова, спортна площадка, клуб, магазинче, плац и фонтан. В магазинчето жените веднъж седмично оставяха поръчки и българите докарваха всичко от София. За жените този живот бе каторжен. Те, може да се каже, се биеха за каквато и да е работа, ако ще и на склададжийка. А работа се намери само за 4-5 от тях. На останалите им оставаше разходката - 50 метра до клуба, където веднъж седмично се прожектираше филм. Имаше и изневери, и кавги за дреболии, и тайни забременявания, за които командирът хокаше мъжете. Една жена публично се възхити от западния начин на живот и мъжа й едва ли не го изгониха от партията. А замполита наистина го изхвърлиха. Той се напил във влака по пътя за Москва и започнал да се занася по една дамичка. Тя пък да се окаже американска журналистка, която официално се оплакала... Ако в радиус от 50 км от пункта засичаха чужда, небългарска кола, в лагера се обявяваше тревога и настъпваше пълна тишина. Веднъж в съседство прелетя българска делтапланеристка и... изчезна.  Много се страхувахме от неуставните отношения между войниците: неочаквано някой можеше да не издържи и да избяга. Един такъв беглец го търси едва ли не цялата (българска) армия и ден, и нощ - докато не го откриха. А ни разформироваха много бързо. Боеглавите бяха изнесени в Украйна. Цялото останало имущество - българските военни униформи, костюмите за химическа защита, фотофилмите и всичко останало, захвърлихме в огромна яма и го изгорихме. Всички брезички наоколо, на които войниците с щикове бяха надраскали "ДМБ-88" или някакво "Вася от Калуга", обелихме. След нас остана само специална бригада по почистването на територията, за да няма и следа от руска дума, нищо, което би говорило за нашето присъствие. Подземното градче бе унищожено.Така завършва разказът на анонимния капитан от съветските ракетни войски. "

Според "Комсомолска правда" в първия коментар по сензационните разкрития на капитана бившият министър на отбраната на СССР маршал Димитрий Язов потвърдил информацията за съществуването в края на 80-те години на съветска ядрена ракетна база край София. Същевременно маршалът отказал да даде каквито и да било обяснения и отсякъл: "Вашият офицер е дал клетва и е длъжен да пази военната тайна. А той е нарушил клетвата. Ето защо аз не бих съветвал "Комсомолка" да разследва това дело. Във всеки случай от мен няма да получите никаква информация за България." Ако бившият съветски военен министър наистина е потвърдил, че на българска територия е имало съветски ядрени бази, както изтъква "Комсомолска правда", той сам е нарушил военната клетва. Но дори и да не е признал това, с констатацията си, че съветският капитан е нарушил военната клетва, маршал Язов и косвено потвърждава, че е разкрита държавна, или по-точно междудържавна тайна.

Обадих се в "Комсомолска правда" и там ми се заклеха, че разполагат с магнетофонен запис от разговора си с маршал Язов и че в първото си изказване пред тях той наистина е потвърдил публикуваното от вестника. Българското външно министерство е било информирано от посолството ни в Москва за предстоящи разкрития на "Комсомолска правда" за наличието на три свръхсекретни ядрени бази на СССР на българска територия. Това ми съобщиха наши дипломати в Москва. Да напомня пак, историята се разиграва през 1996 г., по времето на Жан Виденов.

В "Комсомолска правда" не се примириха със "заговора на мълчанието" и месец по-късно вестникът отново лансира версията за разположени на българска територия съветски ядрени ракети. Но този път се позоваха на "човек, който в началото на 80-те години е бил много близък до висшето българско ръководство и е достатъчно информиран по ядрените проблеми".

Според новия източник, след като през 1979 г. е било прието т.нар. двойно решение на НАТО за довъоръжаване със стратегически и тактически ракети от ново поколение, "в качеството на ответна мярка в български складове са били разположени гаубични снаряди с ядрени бойни глави, тъй нареченото "ядрено оръжие на полесражението" с радиус на действие не повече от 18 км. Понятно е, че то не е могло да бъде използвано за тактически, а още по-малко за стратегически задачи - такова оръжие е чисто отбранително. И се прилага само при масирано настъпление на противника като "последна надежда".

След тези твърдения на "близкия до тогавашното българско ръководство" източник следва още едно разкритие: "Очевидно в България е имало и т.нар. "ядрено оръжие за театъра на военните действия" - с радиус на полета до 300 км. Впрочем и то може да се нарече тактическо с доста голямо преувеличение. Защото може да застраши, изхождайки от далечината на удара, само две натовски държави - Турция и Гърция. С които България има традиционно приятелски отношения. При това българското командване не е могло самостоятелно да взема решение за неговото използване", напомнил източникът. 

Обърнах се за коментар към бившия съветски военен, военновъздушен и военноморски аташе в София Кир Лемзенко. Не се изненадах от отговора му: "Четох и двете статии в "Комсомолска правда". Наистина обидно е, когато на страниците на вестник, който следя и уважавам, се появят статии, представляващи чисто и просто сапунени мехури. Сигурен съм обаче, че в недалечно бъдеще ще се появи и трета статия, която ще постави точка на въпроса, казвайки най-сетне истината, че там нищо не е имало. Никакви ядрени ракети! И че такъв проблем изобщо не съществува. Като бивш съветски военен аташе в София мога да заявя най-отговорно, че в България никога не са били разполагани ядрени ракети и че вашата страна не е имала никаква възможност да нанесе ядрен удар срещу когото и да било."

Дори и след тези престрелки дали е имало или не бази с ядрени ракети в България и у нас, и в Русия продължи да тегне пълното мълчание по случая. Вероятно и в Москва бяха преценили, че разкритията навреждат не само на България, но и на Русия, тъй като и двете държави, включително по линия на Варшавския договор, са давали безброй уверения, че на българска територия никога не е имало ядрено оръжие, че България строго е спазвала изискванията за безядрени Балкани.

Дали наистина ги е спазвала? И защо и досега не се е появила обещаната от полковник Лемзенко трета статия, която да постави точка на въпроса? Нима капитанът от съветските ракетни войски е разказвал небивалици пред най-високотиражния руски вестник? Като бивш полковник аз винаги вярвам на капитаните, рядко на генералите.